Северът
От Брус Холанд Роджърс
Превод Емилия Делибашева
Имало едно време един певец, който дърпал струните и импровизирал песни докато седял около огъня с приятелите си . Той пеел за копнежи, за това, как те изненадва любовта, за загуба. Приятелите му научавали песните му и ги пеели на полето или в града. Понякога певецът пеел песен за императора – такава песен, каквато никой не си представял, че императорът някога ще чуе .
Един ден императорът чул едно момче да пее песента зад стените на двореца. Момчето избягало, но така или иначе то било твърде малко, за да осъзнава какво пее. „Намерете този, който пръв е изпял тази песен. - казал императорът на своите генерали и министри. Открийте този, който я е измислил.”
Отпечатали листовки, с които обещавали награда в злато. След време певецът бил докаран пред императорския трон. Императорът казал: „Пей.”
Певецът задърпал струните с треперещи ръце. Той пял за разцъфналите сливи край реката. Пял за цветните листенца, яхнали потока, за свежи плодове, за клоните, полегнали под сладко бреме.
„А сега, другата песен - казал императорът. Тази за мен.”
Певецът се опитал да откаже. Той молел да му бъде простено. Напред излязъл един войник и застанал над него с вдигнат меч. Императорът казал: „Изпей я.”
Певецът запял песента си. „По-високо - казал императорът. По-високо!”
Министрите и генералите не знаели накъде да гледат докато певецът пеел. Когато песента свършила, двама войника завързали певеца за един дирек. Били го с камшик. Счупили пръстите му един по един и разбили инструмента над главата му. Хвърлили певеца в безсъзнание в една каруца, която пътувала на север. Северът – място за изгнание, място, където мъртвите затворници лежали сковани в лед цяла зима, в очакване земята де се разтопи, за да ги приеме.
След време, костите на пръстите на музиканта заздравяли, въпреки че ставите му винаги се схващали от студа. Ако запеел, дори тихичко и едва мълвейки, пазачите му го биели. Той станал болнав, с дрезгав глас. Годините отминавали. След време, той спрял да говори, а само ръмжал като мечка и се клател от крак на крак в безмълвен ритъм.
Междувременно, императорът започнал да си тананика и да копнее за пролетта. Една полузабравена мелодия му давала утеха в мрака на зимата. Имаше думи към мелодията. Нежни думи. Какви точно бяха те? Знаеха ли неговите министри и генерали цялата песен?
„О, височайши - казал един генерал, - песента за сливата беше песен на предателя.”
„А - казал императорът. Предателят. Певецът.” Той се замислил за тъмните гори и дълбокия сняг на Севера. Северът, място на убийствения студ. После се сетил за сливовите клони, побелели от цвят. Сърцето му омекнало.
„Върнете го - казал императорът. Върнете певеца у дома.”
Изпратили императорското помилване с неговия печат на север. Но тогава вече нямало кой да получи прошката.
„Изгуби се нанякъде една нощ - казал капитанът на затворническия гарнизон на императорския вестоносец. Проследихме стъпките му в снега, докато се смесиха със следите на дивите животни.”
Вестоносецът казал: „Значи, той е мъртъв.”
„Ловците, които живеят в гората продават месо на гарнизона - казал капитанът. Един от тези ловци пее песен за него. Според тази песен, избягалият затворник сега е мечка.”
„Мечката - казал вестоносецът - въобще не е музикална.”
Капитанът казал, че е прекрасна песен, но не искал да я изпее на вестоносеца. Не смеел. И така, не вестоносецът занесъл песента в столицата. Но песента намерила своя път. От певец на певец, песента тръгнала от село в село, от град в град. Пеели я във всеки кът на империята, дори отвъд стените на двореца, макар и никога там, където императорът можел да я чуе.